Камъкът привален, гробът – запечатан току преди залеза. Женихът – бездиханен вътре, помазан с миро и повит с плащаницата, попила кръвта от раните. А горе на хълма – реки от кръв, изсипвани върху жертвеника на всесъженията.

Точно така –затова в онзи петък следобед около кръста с Агнеца Божий била останала едва шепа народ и римската стража. Целият Йерусалим междувременно се бил втурнал вече към храма за уж най-важното – приготвянето според буквата на Закона на пасхата в спомен за избавлението от Египет, когато ангелът на смъртта подминал вратите, намазани с кръвта на агне без недостатък, мъжко, едногодишно (Изх 12:5) и така евреите се спасили за Изхода си от Египет. (Йосиф Флавий говори за една Пасха с над 250 хиляди заколени агнета, други пък изчисляват, че между 3 и 5 следобед свещениците в храма са можели да заколят „едва“ 18 хиляди глави…)

После: учениците Му и жените, донесли мирото и благовонията, в събота си починаха според заповедта (Лук. 23:56). Само това казват евангелията за онази страшна събота, която тогава (никак неслучайно) се падала точно на самия празник.

Починаха според заповедта. Как са си почивали обаче щом и на идния ден, в неделя, вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите (Йоан 20:19)?

Страх. Страх изпълвал сърцата на онези, които три години по ред с очите си сами виждали чудесата Му. Страх, въпреки че Петър, Йоан и Яков надали толкова бързо са били забравили Преображението Му на Тавор. Страх, въпреки че едва седмица по-рано всички сами бяха видели Лазар отново жив във Витания. Страх и съмнение. Ако имахме вяра поне колкото синапено зърно… припомнят си сигурно и тези Му думи. Ако имахме, но ето – май нямаме. Страх ни е и никой не смее да отключи.

Страшна събота. Всеки се е свил на пода в онази къща, изумен от смъртта, на която е станал свидетел. Дали пък другите все пак не бяха прави… Ние – ние толкова време вярвахме в Помазаника, вярвахме в Царя юдейски, вярвахме в Сина Божий, а какво стана? Остави се в ръцете на стражата и първосвещениците и толкоз. За една сутрин го осъдиха, а до следобеда – вече бе издъхнал.

Петър, представям си, още не е спрял да плаче. Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, спомня си горко думите си отпреди два дни, аз никога няма да се съблазня (Мат. 26:34). Отвърна ми, че три пъти ще се отрека от Него, и вярно така стана – още вчера в двора на Каиафа първосвещеника. Още преди петелът да пропее. Още преди да Го осъдят дори. Не веднъж, а три пъти Го предадох.

Любимият Му ученик също е зад залостени врата в първия ден, в който се грижи за Богородица, така, както му завеща Иисус. Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите, припомня си навярно думите Му от последната им вечеря заедно, ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене. (Йоан 16:32).

Защото Отец е с Мене, повтаря си за кой ли път чутото, за да запомни добре думите Му и години по-късно да ги запише правилно за поколенията до свършека на света.

В гроба с плътта Си.
В ада с душата Си като Бог.
В рая с разбойника.
На престола с Отца и Духа.

Докато учениците Му стоят зад залостени врата, изпълнени със страх, неописуемият Христос изпълва всичко. Така пее Църквата за тази Велика Събота.

Лесно ни е на нас – ние знаем вече този тропар, знаем че след Разпети петък и Велика събота всяка година идва Великият ден и дори и да не можем с разума си да разберем напълно тази велика тайна на спасението, виждали сме поне иконата, в която Христос разбива портите на Ада и извлича Адам и Ева от гробовете. В онази събота на тихия страх и съмненията обаче никой още не е знаел всичко това със сигурност.

Велика събота – последният ден на страха. Години по-късно същите тези хора ще изтърпят какво ли не, но вече ще бъдат абсолютно непоколебими. Св. ап. Петър ще претегли дълги години из различни тъмници, преди в преклонна възраст да бъде разпнат на Ватиканския хълм. Св. ап. Яков Заведеев ще посекат с меч в Йерусалим. Според Преданието в Мала Азия мъчителите на св. ап. Филип ще пробият ходилата му, ще промушат през тях въжета и ще го разпнат с главата надолу, замеряйки го с камъни. Спътникът му св. ап. Вартоломей пък ще разпнат в Армения, но той няма да спре проповедта си дори когато на кръста одерат кожата му и го наметнат с нея.

Гонени, хулени и буквално страдащи в името на Христа – същите хора, които намерихме заключени от страх на Велика събота, след Петдесетница ще тръгнат да проповядват Новината на новините из всички краища на познатия свят. Готови да свидетелстват за нея даже и с живота си.

Ето го истинското доказателство, че Възкресението се е случило! Тъгата от смъртта на Учителя им – преобразена в радостта от благата вест. Страхът им – в саможертва. Маловерието им – в апостолство. Как инак да си обясним промяната у учениците Му? Ако просто се бяха наговорили да откраднат нощем тялото (Мат. 28:13), щяха ли същите тези хора след Велика събота да са готови на абсолютно всичко, за да проповядват просто и само някаква си измислица? Щеше ли Църквата им да оцелее и 5 години, ако се основаваше на една лъжа?

Колкото Петдесетница, струва ми се, толкова и Велика Събота са основание за Църквата. Споменът (може би и срамът) от онова им последно маловерие – ето защо Светите апостоли никога повече няма да се спрат пред нищо в името на Христос. Ето защо ще проповядват Възкресението на Сина Божий навсякъде и пред всички, ще възлагат ръце върху своите най-добри ученици, а новите епископи на свой ред ще ръкополагат с това тайнство следващите последователи на апостолите, предавайки нататък вече две хилядолетия живото свидетелство за Новината на всички новини. Светата – и до ден днешен апостолска – Църква: съборът на същите онези хора, заключени от страх, докато старият Йерусалим празнуваше старата си Пасха. Преобразени необратимо – от живото ни свидетелство през идния Велик ден.

Александър Шпатов