Мотокрос

Мотокрос
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    06.04.2024
  • Сподели:

Селски фрагменти VІ

 

 

На брат ми Любомир,
по случай неговата 60-годишнина

 

Моят син Владимир тича. Полумаратони. Ходи на състезания – Трявна, Велико Търново, Златоград. Любимо му е „Лъвско сърце“ край „Перла“ на Черно море, което се провежда в началото на септември. Тази година ще се пробва в Пирин, за да изпълни комплекта си за участия – само това планинско бягане не му достига. Тия кросове по 21 км (някои повече) са тежко изпитание: иска се продължителна подготовка, постоянство и методичност. Никакво отпускане, тренировки почти всеки ден.

Затова тича и когато е в Бързия, макар на заниманието му да гледат с учудване, донякъде чак с неразбиране. Селянинът е научен от дългите векове труд, че трябва да пести физически сили, не да ги хаби за глупости и дреболии. Той не е ленив, въпреки понякога да ни се струва такъв – бавен, неповратлив, муден; той просто се съхранява, пази се за изпитанията, които го очакват през пролетта, лятото, есента. Ето защо на бягането на сина ми реагират с лека неприязън; смятат го за безцелно и безполезно: „Глей го па тоа, дека е побегнàл да се арчи залудо!“. В Бързия (пък и във всяко друго село) да изскачаш извън общата маса, да се отличаваш ярко с нещо ексцентрично (бягането безспорно е такова) не е добър знак и винаги извиква неодобрение. А и е чужд, а на чуждите се гледа с подозрение (виж „Другоселец“ на Йовков). Всяка събота и неделя мъжете се събират на центъра, бъбрят си, обменят мнения, бъзикат се, но и изказват недоволства… Там се чуло неодобрението, но брат ми набързо ги секнал: „Това ми е племенникът, тренира за състезание“. Ропотът престанал, Владимир – вече познат (и признат за свой), продължава да тича на воля. (Е, не чак на воля, а само по шосето: не се отклонява по ливадите и баирите, защото го е страх от селските песове: те – повечето огромни, зли и настървени, като видят тичащ човек, мигом се втурват да го захапят и прогонят, защото е ясно – щом бяга, значи не му е чиста работата…).

Ако има спорт в Бързия, който е на почит и от мнозина практикуван, това е мотокросът. Традицията е отколе: бях някъде към 7–8-годишно хлапе, брат ми с три години по-малък, когато баща ни буквално ни влачеше през шубраците, за да се промъкнем до мототрасето край Берковица по ридовете на циганската махала край града (Раковица) да наблюдаваме състезанията. Имаше малки кубици – 75, постепенно се увеличаваха – 250, за да се стигне до най-голямата атракция – моторите с кош. Прахоляк, мръсотия, глъч и шум от ревовете на мотоциклетите до небесата – не зная, честно казано, празник ли да го нарека, или по-скоро очароваща суматоха, която в регламентираната до най-малката подробност социалистическа държава даваше усещане за свобода, въздух и автономност. Пък нека този въздух мирише на бензин!… След мотокроса обикновено се провеждаше панаир с разни забавления и сладости, с виенско колело и други примамки. Ставаше в квартал „Ленинци“, на една поляна под районната болница. Прочее, кварталът и досега се нарича така, на обитателите му им викат „ленинците“.

Баба и дядо по майчина линия, които така и никога не се хванаха на държавна работа, също бяха на панаира: дядо ми Любен продаваше бонбони – лукчета и скръц-скръц (първите и досега ги обичам), също захарни петлета, а баба ми Иванка беше песнопойка – изпълняваше старинните улични балади, надявайки се хем да привлече клиенти за бонбоните, хем и тя да припечели някоя пара. От нея знам песента за двамата млади от Русе, българин и туркиня, страстно залюбили се и изправили се срещу предразсъдъци и пречки. В други се разказваше за бедствия – земетресения, пожари, ама къде и как – убийте ме, не мога да се сетя! Честно казано, аз малко се срамувах от тях, че така скитат по панаира, струваше ми се, че и на баща ми не му беше кой знае колко приятно. Той беше учител, по онова време директор на началното училище в Ягодово (на 3 км от Бързия) и сигурно си е мислел, че тъстът и тъща му му подбиват авторитета. Но никога не спря да ни води на мотокроса, докато го имаше (той самият беше горд притежател на мотоциклет MZ, германска направа). Споменът за тези шумни спортни събития съм сигурен, че има огромно влияние за любовта на брат ми и приятелите му към мотоциклетите и карането им по ридове и планински пътища.

Е, мен тази любов не ме хвана, брат ми обаче – изцяло и до живот. Както се казва, във вените му не кръв, бензин тече. Винаги се е занимавал с мотори, научи се да кара още фарфалак, после реши да учи и мен, ама не се получи – голямо дърво излязох. Той (не като мене) е изключително сръчен; както казваше майка ни, събрал е цялата сръчност на семейството, нищо не ми оставяйки. Първият си мотор сглоби сам, после за дълго имаше един „Кавазаки“, зелен, който непрекъснато подобряваше, сега май е с КТМ, оранжев на цвят (от него разбрах, че състезателните мотоциклети си имат запазена багра: ямахите са сини, катеемите – оранжеви, сузукито – жълто, кавазикитата – зелени, хондите – червени). И не спира да кара въпреки рисковете и препускащите години. Веднъж се върна целият в кръв – за да не прегази някакво куче, беше набил рязко спирачките и се беше преобърнал. Жена му изтръпна, аз изтръпнах, той: „Нищо ми няма!“. Благодарение на него ентусиастите мотористи си направиха писта на Бръдо, по която карат. На гости им идват и запалени мотокросаджии от Гърция, с които се разбират на някакъв си техен мотоциклетен език. Европейското присъствие и по този начин се усеща, като караш мотор. Внуците ми, между другото, обожават брат ми да ги качи на мотора и да ги повози по по-полегатите места на трасето. И – умилявайки се от възторга им, се сещам, че аз специално на тяхната възраст си падах безумно по язденето на конете на леля ми от Бърля, с които пресичаха планината, докато днес децата са обзети от други удоволствия – моторни, машинни, механични…

В градовете тичат, на село карат мотори – сериозна разлика. Със сигурност тя показва определени умонастроения, доста разминаващи се помежду си. Тичането – освен, разбира се, здравето, става всред природата, която те обгражда, а ти, така да се каже, се промъкваш през нея почти без да оставиш следа, направо невидим. Не се съприкосновяваш с нея, по-скоро се стараеш колкото се може по-малко да я докосваш, защото докоснеш ли я, може да се контузиш – крак да изкълчиш, рамо да одереш, лицето да удариш. „Самотният бегач на дълги (крос)разстояния“ е приел нейното могъщество и не желае да си съперничи с нея; знае, че е мъничък и тъкмо като мъничък се държи: преминава през натурата колкото се може по-незабележимо. Това е израз на паралелното съществуване на град и природа: градът не е природа и ако искаш да си починеш от него, да се спасиш от хаоса и скоростта, отиваш сред естеството (прочетете романа на Евгени Черепов „Извън обхват“, „Жанет 45“, 2024, там тази градска нагласа е отлично изявена). Тичащият реално си почива сред природната среда, затова не я изменя, не я покорява; по-скоро той е покореният или, казано малко по-иначе, той е съгласен тя да властва над него и да упражнява правата си.

С мотокроса е различно. Мотористът трябва да овладее машината, както да овладее и природата. Той я променя: прави си специални писти, използвайки трактори, багери, всякакви такива могъщи апарати. Премахва дървета, храсти, папрати, ревът на моторите е оглушителен и прогонва надалеч всяко животно – диво и питомно. В известен смисъл, карайки през гората, той я побеждава, покорява, подчинява; точно по същия начин селянинът подчинява земята, орейки и засявайки я, за да даде плод. От такъв ъгъл погледнато, онзи, който тича, е по-скоро естествен човек или поне такъв, комуто се иска да е естествен; този обаче, който кара мотоциклет, не е естествен – нищо естествено няма в мотоциклета; той е човек на цивилизацията, на напредъка, на прогреса, ако щете. Първият се слива с природата, вторият се юрва в природата; единият е бегач към първичното, другият е карач към развитието. В страстта към мотокроса има нещо като остатък от онези най-първи времена на човешкото съществуване, когато е трябвало да се преборва натурата, за да го има човечеството. Минало и бъдеще: мотокросът е спортът на подема, осигурен чрез машината и механизмите. Тоест спортът, в който в известен смисъл откриваме същността на човешкото – да върви (кара) напред и нагоре (скоковете – най-вдъхващото възхита мотоизпълнение) опосредствано, чрез инструменти. Докато бегачът се отказва от всякакви инструменти, негов единствен инструмент е собственото му тяло, което той трябва да кали, че то да издържи. Тоест, да го направи колкото се може по-природно…

Гражданите тичат, защото са изгубили контакта си с природата; на село карат мотори, защото продължават да живеят заедно с природата. И да ѝ се репчат…  

 

 

Митко Новков

Станете почитател на Класа