Стихотворенията нямат бащи

Стихотворенията нямат бащи
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    14.03.2024
  • Сподели:

„Животните нямат бащи“, Евгения Динева, издателство „Scribens“, 2023 г.

 

 

 

Дебютната книга на Евгения Динева е свръхчовешка (по Ницше), макар да идва със заглавие, което ни казва, че животните нямат бащи. За тези, които веднага ще си помислят за латинския афоризъм Човек за човека е вълк, ще разкрия, че тази книга не разчита на клишета и дори се надсмива на възпитанието на някои метафори. Особено на любовните.

 

 

Докато четях „Животните нямат бащи“, ми хрумваха паралелни определения на това какви са стихотворенията на Евгения Динева. Те са толкова остри, че и най-плътната читателска пропускливост няма да им се опре. Остриетата им не са тренирани за повърхностни игри, подготвяни са внимателно за дълбоко проникване. Не порязват, а поразяват: има такива дебютни книги, на които никой не вярва, че са дебютни. Според мен и самата Евгения Динева ясно съзнава колко и какви книги е написала преди дебютната си. Не мога по друг начин да си обясня зрелия вкус на тези страници и самочувствието, че независимо от това колко много е говорено и писано преди тях, те са готови за своя прочит на света:

Казаха да напишем поема за нищото.
Готова съм.

(Път през нищото, с. 5)

Никога нищото в българската поезия не е било толкова екзистенциално и конкретно. Поемата за нищото възпява тираните, трънливите цветя, страха, зловещото, насилието, болката, монохромността. Контекста на злото. Животното в нас. Животинското царство в човешкото сърце. Интимността на ужаса при Евгения Динева не е във Фурнаджиевото „нивга никога няма да бъде“, не е и в Далчевата къща, не е в касапницата на Георги Райчев, нито в призраците на Светослав Минков. Не е в канона на диаболичното. Евгения Динева намира основанията на ужаса не в нереалното, а в свръхреалното – по свой образ и подобие.

 

По свой образ и подобие

 

Израснах с яркия образ
на много от жените в България –
този, в който те носят по две чанти,
газят в снега още по тъмно,
стигат до работа
с премръзнали крака и сковани пръсти.
Прибират се обратно в дом,
който се страхуват да напуснат.
Така остаряват жените в моята България –
на две десетминутни почивки,
между изтощението и примирението,
между две найлонови торби,
между „сега“ и „можеше да бъде“.

 

Стихотворенията на Евгения Динева стрелят, но със заглушител. Нейните прозрения са за ония хора, които крещят само под вода. Затова и книгата „Животните нямат бащи“ стабилизира особеното крехко процесуално схващане, че поезията, писана от жени, трябва да се мисли като неделима от корпуса на цялата българска (и не само) поезия. И докато науката твърди, че при бозайниците бащата е важен единствено при създаването, след това майката и нейното мляко са достатъчни за новороденото, то мисля си, стихотворенията на Евгения нямат бащи. Защото тя е била достатъчна да отгледа думите си здрави и силни, и да ги пусне по широкия читателски свят. А и понякога не са толкова важни бащите, които остават. Понякога нечие отсъствие може да е най-големият създател. 

Книгата е посветена на всички, които са се осмелили да си тръгнат.

 

Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Нейни текстове са публикувани или предстои да бъдат публикувани в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и др. В момента работи по сборник с разкази. „Животните нямат бащи“ е дебютната ѝ стихосбирка.

 

 

 

 

Йорданка Белева

Станете почитател на Класа