Забелязвам как в последно време изпъква една нова тенденция в проявленията на българомразието, която за моите вече закостенели представи, изглежда напълно нелогична и абсурдна. Но трайно се налага: колкото повече минава времето, толкова повече пропагандата срещу всичко българско, традиционно национално, срещу езика и литературата ни от миналото и апологията на родоотстъпничеството, чуждопоклонството, европейските ценности стават все по-пошли, семпли, груби и бездарни.

Първите антибългарски пропагандатори отпреди тридесетина година бяха по-скверни, но все пак по-образовани, начетени; пишеха не лошо, в тях имаше автентична страст и амбиции, че участват в исторически промени. Те четяха книги на английски, в които „национализмите“ и „традициите“ се заклеймяваха като присъщи на примитивните и изостанали народи, преминали през комунизма. И много им се искаше да бъдат идеолозите на новото, европейското, авангардното. Презрението им към българското все пак имаше известен интелектуален подтик. И този подтик придаваше някаква „възвишеност“ на тяхната глупост и на провинциалните им комплекси за малоценност.

А днешните са направо бездарни, необразовани, хаотични в мисленето, небрежни и дори неграмотни в изразяването, съвсем елементарни и объркани в разсъжденията си. Но това не само никого дразни и не възмущава работодателите им. Те се харесват и одобряват, може би защото и по-лесно и бързо биват разбирани от публиката. Все по-малко и по-редки са възраженията и отрицанията. Коментарите в интернет и социалните мрежи са в тяхна полза – почти винаги са придружавани с предложения за по-бързо довършване на историческия процес за ликвидирането на „всичко българско и родно“.

„Работодателите от неправителствените организации“ не търсят интелигентни хора, за да вършат работата им. Не ги търсят, защото нямат нужда от тях. Историческата мисия на първите мразещи и отричащи родното, българското, традиционното „европейци“ е изпълнена. Останали са малцина, които не се примиряват и продължават да упорстват, да бранят и събуждат народа, за да го запазят. На новите хунвейбини е поръчано да ги доубият, за да не би отново да зазвучи онова пусто „всичко българско и родно любя, тача и милея“.

Много ниско е паднало българомразието. Но пък в тази опростачена обществена среда сякаш друго не би могло и да бъде.

Затова днес сякаш по-трудно го забелязват и му отвръщат. Когато четеш нещо от умен човек, веднага можеш да откриеш някаква система в мисленето му и да построиш своето логическо възражение и отрицание. Човекът написал нещо умно, с което не си съгласен, те допуска до спор и дискусия – стига разбира се да притежаваш аргументи, равностойни на неговите.

А при сегашните „кадри“ дори няма от къде да започнеш, на какво да се спреш и на кой пункт да възразиш. Защото всичко е толкова объркано, семпло, убого, неподредено и безсмислено, че накрая си казваш: няма да обръщам внимание на тези глупости. Те точно на това разчитат. Ти отказваш да обръщаш внимание, ала читателят, към когото е насочено убогото послание, го възприема радушно, с отворени обятия, харесва го и е напълно съгласен с него.

Обаче като променят стила на пропагандата, чуждестранните агенти на влияния, финансирани от чужди неправителствени организации, съхраняват без никаква промяна нейната същност и характер. Пропагандата е елементарна, но очевидно носи някакъв резултат. Особено що се отнася до отродителството и отхвърлянето на миналото под предлог, че трябва да се гледа напред. И постепенно фронтът срещу това минало, защото в него са героизмът и преклонението пред българското, уроците на историята и примерът на онези, които са изграждали нацията, държавата, езика, литературата, културата, се разширява и се включват нови аргументи срещу него. Периодично се поставя този проблем, след като утихне шумът на недоволството от предходната кампания, в която са ни убеждавали да се откажем от Вазов и Ботев като от остарели и ненужни писатели. Шумът утихва и веднага започва новата атака. Този път с нови и свежи попълнения от новото поколение обругатели и безродници, за които по-горе стана дума.

Енергията на глупостта не се губи, а само преминава от един вид в друг. Затова е вечна, неуморима и безконечна.

Вместо енергията да се насочи към задълбочени и професионални коментари и извличане на поуки от току що произведените матури по български език и литература; вместо тревогата да е истинска и искрена и да подтикне към цялостно обглеждане на обучението по език и литература, но и на професионалната подготовка на учителите, а още повече на тези, които ги обучават в университетите, фактът с матурите и резултатите от тях се предава за антибългарска пропаганда.

В „Клуб Z“ е публикувана статия, озаглавена „Проклятието „й““. Автор е една интелектуалка Капка Тодорова, която живеела в Берлин. Въпросната авторка очевидно принадлежи към кохортата на онези, които днес заместват предишните българомразци! Това личи по бързината, с която ни представи своя предварително формиран извод, за да не би да помисли някой, че не служи на „каузата“.

А „каузата“ изисква вече така да пишеш, че да не може да се схване логиката на писането, а аргументите да си идват „от само себе си“. Т. е. те са очевидни и безспорни, поради което няма нужда от тяхното изреждане и подчертаване. Гвоздеят в „мисълта“ на авторката е нейното заключение, че „хуманитарното средно образование е толкова вторачено в миналото, че не дава възможност и време на учащите да се запознаят и да овладеят добре съвременните правила и проблеми. Все още Възраждането отнема голяма част от времето за изучаване на литература, като акцентът продължава да пада предимно на Вазов“. Така тя си идва на думата и на думата на тези, на чиято воля служи. Неграмотността не е просто неграмотност, а тежко наследствено поражение от миналото. Заради Вазов и Възраждането учениците не усвояват правописа и не „овладяват съвременните правила и проблеми“. (поне да беше изредила някои от тези „съвременни правил и проблеми“). На всичко отгоре не знаят кога и къде се поставя пълният член (в съществителните и прилагателните от мъжки род) и, най-страшното, не правят „разлика между „и“ и „й““. Това всъщност е и най-тежкото обвинение срещу миналото, Възраждането, Вазов и комунизма.

Наистина, глупостта всичко може и изниква тъкмо там, където не я очакваш.

Авторката обобщава: „Подборът на произведения, които уж отварят прозорец към „българското“, каквото и да значи това, създава един образ на българина като зависим от чужди сили и външни събития човек, беден, обругаван, винаги жертва“. От къде тръгна пустата му Капка и къде стигна в цялото си напрягане да ни поучи на ум и позиция, единствено пригодна и присъща на българина-европеец от XXI век. Да, тя си е заслужила службата и доверието.

Но й трябва още малко, за да претопли напълно манджата, сготвена за „простия българин“. Трудно било на учениците да четат „Една българка“, защото разказът бил изпълнен с остарели и непознати думи. Необходим бил речник при четенето. А щом е така, просто не бива да го изучават. Не бива, защото освен че пречи на учениците на различават „и“ от „й“ и да поставят на място пълния член, но се и поддават на онова, което още на въпросната Капка са внушавали, когато сама е била ученичка в „тоталитарното време“, че „по-хубава страна от България няма, по-умни, добри и работливи хора от българите не съществуват, неволите са ни причинени от външния враг и ние не отговаряме за тях, всъщност в основата им са турците/богатите“.

Тази Капка не желае нейният ужас да бъде преживян и от днешните българчета и затова най-накрая великодушно прощава на „проклетата буква „й““, защото не тя е виновна за неграмотността на учениците. Виновни са, да повторим още веднъж, Вазов, Възраждането, остарелите думи в „Една българка“.

Българомразието капка по капка ще продължи да подрива българското, ще го разрушава и няма да миряса, докато не го унищожи. В това постоянство кураж му дават системата на образованието, министерството, което се грижи за неговото управление и прави учебните програми и планове, възлага написването на учебниците, учителите, висшите училища и всички онези полуинтелигенти и бездарни писатели, които разпростират своята глупост върху цялото общество.

Не бъде ли изметена цялата тази паплач, трудно ще завещаем отечеството си на идващите поколения…

Панко Анчев