klassa_en Klassa.bg
24-09-2017

Вход|Регистрация|

От „края на историята” към края на либералната демокрация

image
  • Автор: klassa.bg
  • Дата: 19.4.2017
  • Видяна: 2958 пъти

 

След десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации

 

 

Проф. Васил Проданов

До ХIХ век капитализмът се развива при липса на каквото и да е проявление на феномена демокрация. Идеята за демокрацията, и то във версията на многопартийна представителна демокрация, се разгръща постепенно в най-развитите западни държави през ХIХ в., а цялото възрастно население получава правото да гласува едва през ХХ век.

В развитите западни държави демокрацията се утвърждава като реалност под формата на либерална многопартийна демокрация, в която централна роля играе защитата на правото на частна собственост. Наред с това се говори за нелиберална демокрация, реална демокрация, формална демокрация.

В марксистката традиция в края на ХІХ и началото на ХХ в. представителната демокрация в развитите западни страни се разглежда като „формална демокрация“ и „буржоазна демокрация“ – тя има класов характер и обслужва определена социална група. Това по същество е либерална демокрация, защото се опира на идеята за естественото и висше право на частна собственост и изобщо на правата на буржоазния индивид. Като такава формална демокрация се разглежда тя и в социалистическите държави от съветски тип. На нея те противопоставят идеята за „реална демокрация“, „народна демокрация“ – свързана с еднаквото отношение към собствеността на всички граждани, с всеобщо избирателно право и представително управление. В България всички възрастни граждани получават право на глас едва след 9 септември 1944 г.

Социалдемокрацията в Германия, където за първи път в края на ХІХ в. става възможно  да се създаде огромна (като състав) социалдемократическа партия, приема, че парламентарната демокрация, а не революцията, може да бъде инструмент за реализация на нейните цели. Във времето преди Първата световна война и непосредствено след това обаче социалдемокрацията не постига съществени резултати в това отношение. За разлика от периода след Втората световна война, когато съчетава кейнсианското регулиране на икономиката и социалната държава. В утвърдилата се след Втората световна война силна социална държава в развитите западни страни либералната демокрация е относително автономна от капитала. В рамките на тази държава тя се опитва да съчетае интересите на различните групи население, включително на наемните работници и капиталистите. Либералната демокрация е инструмент на социалната държава, а социалната държава с нейната голяма средна класа създава стабилност на либералната демокрация.

По време на съветската перестройка обаче нейните идеолози започнаха да заличават постепенно разликата между формална и реална демокрация. Заговори се за „преход към демокрация“. Тази идея бе приета от бившите източноевропейски комунистически партии, които се социалдемократизираха, но зад нея всъщност се скри реалният преход към капитализъм. През 1989 г. идеолози като Франсис Фукуяма обявиха етапа, до който е стигнал този капитализъм, за най-висшето състояние на човечеството, за „край на историята“. В смисъл, че вече се намираме в най-добрата възможна форма на политическо устройство, която можем да си представим. Това обаче се оказа най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора в Източна Европа, а и в останалия свят.

Постепенният демонтаж на социалната държава

от 80-те години на ХХ век в страните от капиталистическия център е неотделим от демонтажа на традиционната либерална демокрация и нейното трансформиране в неолиберална олигархична демокрация. Това се вижда на Запад дори от видни капиталисти, но остава незабелязано от повечето социалдемократизирали се представители на бившите комунистически партии.

Ето какво признава по този въпрос в книгата си „Кризата на глобалния капитализъм“ не кой да е, а един от символите на глобалния капитализъм, либералът и усърден радетел за разпространение на „отворено общество“ и демокрация Джордж Сорос: „В глобалната капиталистическа система липсват силите, които да тласкат отделните страни в демократична посока. Международните банки и мултинационалните корпорации често се чувстват по-комфортно със силни, макар и автократични режими… Трябва да си кажем истината, че връзката между капитализъм и демокрация е в най-добрия случай съвсем слаба. Капитализмът и демокрацията се подчиняват на различни принципи. При капитализма цел е богатството, докато при демокрацията това е политическата власт. Критериите, чрез които те се измерват, са различни. При капитализма основна единица са парите, а при демокрацията – гражданският вот. Интересите, на които се предполага, че служат, са различни. При капитализма това е частният интерес, а при демокрацията е публичният интерес.“ 

Това противоречие според Сорос е било по-несъществено донякъде след Втората световна война с всеобщото избирателно право, наложено от социалната държава, смекчила крайностите на капитализма. Глобализацията сега обаче ни връща към острите противопоставяния между капитализъм и демокрация. Това се проявява например във факта, че навсякъде товарът на данъците се измества от капитала към гражданите (данъците върху капитала намаляват, докато другите форми на облагане, особено върху потреблението, продължават да нарастват). Пазарният фундаментализъм подкопава демократичния политически процес, а от своя страна неефективността на политическия процес става допълнителен аргумент в полза на пазарния механизъм. „Институциите на представителната демокрация, които за дълго функционираха добре в САЩ и голяма част от Европа, са все по-заплашени, а гражданските добродетели, веднъж загубени, е трудно да бъдат възстановени“.

Можем да говорим за два етапа на деградация и разпад на либералната демокрация в глобален план.

В първия етап, започнал през 80-те години с глобализирането на капитала, се извърши преход от либерална към неолиберална демокрация, която е всъщност

маската на една глобална олигархизация

 

Това стана чрез следните пет основни механизма:

1. Неолибералната глобализация обезсили националните държави и политиците в тях, подчини ги на корпоративния капитал.

Ако вземем десетте най-големи икономики в света, ще видим, че сред тях е американската компания „Уолмарт“. Нейните годишни печалби са по-големи от тези на Австралия, Южна Корея, Индия.

Сред първите 30 икономики на света през 2015 г. 10 са на корпорации, съответно Wallmart (американска) – на 10-о място, State Grid (китайска) – на 14-о място, China National Petroleum (китайска) – на 15-о място, Sinopec Group (китайска) – на 16-о място, Royal Dutch Schell (холандска) – на 18-о място, Exxon Mobile (американска) – на 21-во място, Volkswagen (немска) – на 22-ро място, Toyota Motor (японска) – на 23-о място, Apple (американска) – на 25-о място, British Petroleum (британска) – на 27-о място.

През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 са на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации срещу 37 държави. За 12 месеца броят на корпорациите, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6.

При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. Това се оказва смъртоносно за либералната демокрация. Голямата част от капитала в тези корпорации не се облага с данъци поради това, че се крие в офшорни зони или поради трансферни размени на стоки вътре в тях, а политиците са все по-безсилни в опитите да реализират обещанията, с които са избрани.

2. Глобализираният капитал разполага с гигантски лобита, които му позволяват да въздейства върху политиката. А тя съответно се превръща в техен инструмент – корпоративни марионетки променят закони и вземат решения в тяхна полза. Затова и корупцията се разраства в гигантски размери.

3. Глобализираните културни индустрии и идеологически апарати са под контрола на големи, най-вече американски корпорации. Те създават илюзия за „свобода“, като в същото време обработват глобалното масово съзнание в размери, невиждани в историята. Неолиберализацията ги поставя изцяло на пазарна основа и главният фактор за функционирането им не е истината, а печалбата. Тя съответно може да се получи, не ако на преден план се извеждат факти и истини, а като се манипулират масите със скандали и страхове, долнопробни опростачващи и оглупяващи населението шоу продукции, които спомагат за консумация на съответната медия. Ето защо с началото на разпадните процеси в неолибераната демокрация се появи и истерията във връзка с т. нар. фалшиви новини.

4. Създаден е нов мощен механизъм за поставяне под контрол на правителствата под маската на либерална демокрация. Това са хилядите финансирани от корпорациите, от американското правителство и различни други сили неправителствени организации в различните страни, които играят ролята на агентура за влияние, инструмент за извършване на „цветни революции“ и насочване в желаната посока на партии и институции – религиозни секти, тамплиери, масони, Ротари клубове, американски колежи и университети, всякакви фондации и аналитични и мозъчни тръстове. Така масовото идеологическо съзнание е обработвано от външни идеологически апарати, макар формално да се говори, че днес сме „свободни“ и „демократични“.

Налагат се различни форми на компрадорска неолиберална демокрация

, при която местните политици в много страни изразяват интересите на външни сили. Във формираното неолиберално идеологическо съзнание най-висшето състояние на човечеството е свалянето на ограниченията пред движението на стоки, работна сила, услуги, финанси с цел увеличаване на печалбата. Истинското общество е „отвореното“, за разлика от „затвореното“, „тоталитарното“, каквото е било до 1989 г. обществото в Източна Европа.

5. Функционирането на партиите и на политиците в най-висока степен е зависимо от финансовата подкрепа на различни групи капиталисти. И най-добре това може да се види в работата на американското правителство и Конгреса, представяни като образец за демокрация.

Неолиберализацията, поставяща политиката под контрола на глобалния капитал, рязко изостри противоречията. Разминаването между демократична форма и олигархично съдържание започва да се чувства все по-остро поради увеличаващото се количество губещи от глобалния пазар. Затова навсякъде в либералните демокрации изследванията показват, че днес доверието към политиците, плод на тази демокрация, е в пъти по-малко, отколкото преди няколко десетилетия. В САЩ последните изследвания на „доверието в институциите“ сочат, че по отношение на Конгреса, президентството, пресата, банките, училищата, църквите днес то е два пъти по-ниско, отколкото през 70-те години на ХХ век.

През 2012 г. дори възторженият гуру на либералната демокрация Франсис Фукуяма призна, че в САЩ президентът Обама и демократите обслужват единия процент най-богати, а републиканците са „купени от Уолстрийт“, неравенството е огромно и ги няма левите да вдигнат революция. 

Според проучване на „Галъп“ през 2016 г. в САЩ едва около 8% от избирателите имат доверие в американския Конгрес. Много автори вече дефинират сегашното състояние като постдемокрация“, „фрагментирана демокрация“, „олигархия“, „корпоратокрация“, „пост-истинна политика“, при която не фактите, не истините, не програмите, а манипулациите, лъжите, клюките, слуховете, маркетингът, шоуто, сплашването, страховете, образите на врага имат значение. Изследване на Принстънския университет завърши с категоричната оценка, че САЩ са олигархия.

Според данни на Евробарометър от 2004 г. само 33% от европейците имат доверие в своите правителства и само 38% се доверяват на своите парламенти, а доверието към институциите на Евросъюза е с тенденция към спад.

През 2014 г. доверието към правителствата намалява на 27%, а към парламентите – на 28 %.

Около една трета от европейците смятат, че са в риск от бедност, всеки десети се чувства напълно изоставен от обществото. Това е една от причините за възхода на протестния и популисткия вот навсякъде за фигури, които ефектно отхвърлят съществуващата политика.

В Италия например се бе стигнало до състояние, при което проститутките и мафиотите имаха повече доверие, а в Калифорния  избирането  на Арнолд Шварценегер за губернатор стана възможно, защото по онова време 39% от гражданите смятаха политиците буквално за „мошеници“. При това положение партиите все повече се превръщат в празни черупки, състоящи се от професионални елити. Това кара Мануел Кастелс да каже, че се върви не просто към „край на идеологиите“, а към „край на доверието“ (11). Не е случайно, че почти навсякъде в Европа, където политиците се опитат да проведат референдум в полза на ЕС, избирателите гласуват против. Този отрицателен вот по същество е вот против политиците изобщо, израз на недоверие и негативизъм към всичко, което те правят.

Публикуваният в началото на 2017 г. „Барометър на доверието“ – проучване, направено от маркетинговата фирма „Еделман“ през октомври-ноември 2016 г. сред 33 000 респонденти в различни страни, показва, че в глобален план има огромно падане на доверието към институциите на правителствата, бизнеса, медиите, неправителствените организации. Доверието в медиите (в 17 държави) е най-ниското, откакто се изследва този проблем (43%), доверие към правителствата имат средно 41% от респондентите. Рязко е паднало доверието също към бизнес лидерите и политическите лидери – то също е най-ниско, откакто се правят такива изследвания. Доверието към ръководителите на големите компании е паднало с 12% в глобален план до 37%, а доверие в правителствените лидери имат едва 29%. Изследването показва още, че 53% от респондентите са убедени, че цялостната система днес води до техния провал – тя е несправедлива и дава малко надежда за бъдещето. Дори сред елитите има загуба на вяра в съществуващата система – 48% от тези, които по доходи се нареждат в горната една четвърт, смятат, че системата се е провалила, същото твърдят 49% от хората с висше образование.

Имаме глобална криза на доверието.Тя започна с рецесията през 2008 г., но като втора и трета вълна на цунами продължава в резултат на глобализацията и технологичните промени. Сегашните популистки движения се подхранват от липсата на доверие в системата и от икономическите и социалните страхове, включващи корупцията (при 40%), имиграцията (при 28%), глобализацията (27%), ерозията на социалните ценности (при 25%) и скоростта на иновациите (при 22 %).

Мнозинството от глобалното население се тревожи, че може за загуби работата си в резултат на глобализацията (60%), липса на квалификация и умения (60%), имигранти, работещи за по-ниско заплащане (58%), преместване на работното място в страни с по-ниска цена на работната сила (55%), автоматизацията (54%).

Цикълът и мащабите на недоверието нарастват от появата на медийните „ехо-стаи“ в социалните мрежи, в които хора със сходни визии се нахъсват един друг и усилват нагласите си. Редица данни показват усилваща се дисперсия на авторитетите. Човек, който е същият като тебе по статус, се възприема за толкова достоверен източник на информация за ставащото например в една фирма, колкото е техническият или научният експерт – доверието към всеки от тях е едно и също, около 60%. Много по-ниско е доверието към мениджърския състав – 37%, а към лица от правителството е едва 29 %. Сред страните с най-голяма загуба на доверие в системата е Франция (72%), управлявана от ляво правителство, Италия (72%), управлявана също от ляво правителство (12).

Това води до един втори етап, през който навсякъде по света неолибералната демокрация е в състояние на упадък и разпад.

Робърт Макчесни нарече това, в което се превръща предходната либерална демокрация днес, „доларокрация“. Той я разбира като корпоративно подчинение на избирателната система, съчетано с налагането на пазарна логика на публичния живот. Тази

маркетизация на демокрацията

се съчетава според него с ширеща се деполитизация на американското общество. Макчесни смята, че „доларокрацията усилва три тенденции, заплашващи оцеляването на Америка: екологичната криза, военната експанзия и ерозията на гражданските свободи“ (13). Именно тя е предпоставка за ускорен растеж на неравенството, тъй като цялата икономическа политика е настроена така, че при разпределението на новосъздадения продукт нарастващата част отива към капитала, а не към труда, и то към определена част от представителите на капитала – единия процент (1% ) най-богати.

В своята книга „Демокрацията в упадък“ известният американски икономист Филип Котлър отбелязва, че светът „се характеризира с нарастваща концентрация на богатството, при което горните 1% от най-богатите могат да печелят повече от 3040 или 50% от доходите на останалата част на една страна. За САЩ това означава, че Конгресът се ръководи от концентрираното богатство, а не от народа, поради което и неговите членове нямат стимул да гласуват за една по-добра система… Демокрацията в нарастваща степен служи на тесните интереси на богатите“.

Дори във Великобритания, тази най-стара демокрация, днес не един и двама наблюдатели говорят за разложение на британските партии. То се проявява в намаляването на членския състав, ниското качество на представителството, посредствеността на политическия елит. Най-ярък израз това намери в резултатите от Брекзита, изненадали политическите елити.

Качеството на законодателството пада и много от новоприетите закони не работят.

За да се повиши избирателната активност, се провеждат предизборни лотарии. В Калифорния пък черпят избирателите с безплатни понички, печени пилета и други лакомства, за да ги примамят да гласуват и да повишат избирателната активност.

Кризата на представителството се проявява не само в засилващото се недоверие към политиците и политиката, но и в това, че изборите навсякъде стават процес, в който за привличане на избиратели все повече се ползват средства, които нямат нищо общо с рационалния избор – масовото включване в избирателните списъци на популярни фигури на футболисти, манекенки, артисти, журналисти, шоу звезди, естрадни певици, добили популярност участници във воайорското телевизионно предаване „Биг брадър“ и засилващата се роля на скандалите и компроматите, на негативната пропаганда и отричането на противника в предизборните кампании.

Не партийните програми, а рекламата, в т.ч. с трансексуални скандални фигури, изглежда като все по-значим фактор за привличане на избиратели. Рекламните и пиар агенциите изместват политическите органи, които би трябвало да предлагат програми и послания на кандидатите. Протича процес на деинтелектуализация на политическите партии, на нарастваща неспособност от тяхна страна да предлагат идеали и смисъл за човека. Тази неспособност се компенсира чрез ефектен политически маркетинг, шоу и конструиране на страхове от различни врагове. В тези условия навсякъде в Европа, от Великобритания до България, непрекъснато никнат партии-еднодневки, които се опитват да заменят отчайващо изхабените стари формации, като издигат примитивни популистки програми и се опират на богати спонсори (15).

С нарастващото социално неравенство и влошаване на позицията на предходната средна класа

, с доминацията на хората, които смятат, че техните деца няма да живеят по-добре от тях, се срива базисната светогледна нагласа, на която се основава възходът на либералната демокрация през ХIХ век, а именно вярата в прогреса, знанието, науката. Възходът на неолибералния капитализъм и кризата на либералната демокрация съвпаднаха с възхода на философските визии на постмодернизма, според които историята не върви в някаква позитивна посока, няма някаква насоченост и значими закономерности. В тази среда започна

завръщане на средновековни суеверия 

и загуба на вяра в научното познание

Скоростно в големи региони на света започнаха да се строят джамии и църкви. Хиляди млади хора виждат своето бъдеще не в секуларен свят, а в ислямски халифат. Българският премиер Борисов заяви, че „само Господ може да ни спаси“.

Текстът е от сп. „Ново време”

(Продължава в следващ брой на ЗЕМЯ)

Към статията няма коментари. Напишете първия.

Добави коментар

Всички полета отбелязани с * са задължителни


  • Моля въведете буквите от картинката.

Народно събрание

prev
next

Времето

София
  • София
  • Пловдив
  • Варна
  • Бургас
  • Русе
  • Стара Загора
  • Плевен
  • Пазарджик
  • Добрич
  • Враца
  • Разград
  • Благоевград
  • Перник
  • Ловеч
  • Видин
  • Кърджали
  • Сливен
  • Велико Търново
В момента15
  • Днес24.9.2017

    15

  • понеделник25.9.2017

    14|26

  • вторник26.9.2017

    13|27

В мрежата днес

prev
next